Зъболекар спасява 150 000 наши пленници

Росен Янков,
вестник “24 часа”, 2. 10. 1993 г.

Един скромен и сърцат зъболекар от Калофер натри носа на политици и монарси през 1920 г. и покри с неувяхваща слава цялото зъболекарско съсловие у нас. Той захвърли клещите и тръгна да тропа по височайши порти из Европа, за да даде свободата на над 150 000 български пленници от Първата световна война, забравени от победителите, отписани от победените.

Кой е д-р Недю Бояджиев? Има ли поне улица на негово име? Няма.

И днес отношението у нас към българите, изпаднали в беда в чужбина, си остава меко казано своеобразно. Ние следим с възмущение как Америка праща командоси по света, за да отърве свои хора, как води войни заради един заложник. Ние все гледаме да я наречем “световен жандарм” и да осъдим имперската й безцеремонност.

В същото време наши хора съвсем го закъсват в далечни краища и ние ги оставаме да се оправят както могат.

Но нейсе, българи има бол и други се раждат. Колкото и да се затрият из Балканите, в Гулаг или в Ангола, все нещо остава.

Пленените гинат по лагери

За България катастрофата през 1918 г. е много по-тежка, отколкото за другите победени страни във войната. В сравнение дори с Германия орязаните ни територии и репарациите по силата на Ньойския договор са нелогично големи, чудовищни и непосилни. Когато всички други военнопленници – англичани, германци, руснаци, французи, унгарци и пр., са вече по домовете си, нашите мрат като мухи от глад и студ по лагерите из Сърбия и Гърция. През 1920 г. Обществото на народите вече смята хуманитарната си мисия около болните, ранените и пленените във войната за приключена. Сам върховният му комисар за пленниците Фритьоф Нансен е освободил 437 000 души , от тях близо 150 000 е измъкнал от каторгите в Сибир. Всекиму норвежкият учен издава т. нар. Нансенов паспорт – удостоверение с подписа му, което се признава от властите по света и служи като легитимация.

Всекиму, но не и на българите. Воплите ни в Европа за отстъпки и снизхождение са подминати с ожесточена надменност. През 1918 г. България е капитулирала с 800-хилядна войска. Това са почти всички работоспособни мъже, а процентно спрямо броя на населението това е най-голямата военна сила. Дали сме над 100 000 жертви, още толкова се връщат осакатени. Над 150 000 души остават в плен в нарушение на Ньойския договор. “Няма къща в България, която да не е почернена”, казва сам д-р Бояджиев.

Положението на пленниците е ужасно. Липсват им жилища, храна, лекарства, епидемия от “бяла чума” (испански грип) ги мори с хиляди. “Освен това, добавя докторът, дългата и жестока война бе променила характера на воюващите и всички бяха станали груби и жестоки. Настъпило бе всеобщо озверяване”.

Бояджиев тръгва нелегално и в конски вагон

Д-р Бояджиев е може би най-образованият български стоматолог навремето. Завършил е ветеринарна медицина в Лион, зъболекарство в Париж и е специализирал протезна техника в Монреал. В Балканската война е единственият зъболекар в Българската армия.

През 1920 г. той тръгва сам и със свои средства да спасява сънародниците си. Снабдява се с паспорт на полски гражданин от легацията в София, тъй като иначе е невъзможно да напусне окупирана България. По онова време Полша е съвсем нова държава и никой още си няма понятие кой е поляк и кой не е. Пътникът се промушва в Сръбско през копоите на Съглашението и пътува до Белград и Загреб в конски вагони, тъпкани с руски емигранти. Той често сменя влаковете, спи по ханове и върху куфара си, докато се добира до Швеция.

В Стокхолм се среща с Мърфи, консул на САЩ в града, който преди това е бил консул в София и е участвал в подписването на Солунското примирие. Американецът се разтичал и издействал на д-р Бояджиев аудиенция при принц Карл, брат на краля и председател на шведския Червен кръст. Там докторът излага мисията си и доказва правотата на българската кауза.

“Давам дума върху моите побелели коси, че няма да спра моите действия, докато българските пленници не се завърнат в родните си огнища”, декларира принцът. Въвлечен е и видният норвежки професор Ординг, който заминава за Християния (днес Осло) да алармира Фритьоф Нансен. Така в Скандинавия бързо възниква група от влиятелни застъпници на българската кауза, които действат официално чрез Червения кръст и посланиците на страните победителки и неофициално чрез личните си връзки за освобождаването на пленниците. Д-р Бояджиев неуморно снове из европейските столици като координатор на групата.

И постига своето.

Венци на признателност

През 1922 г. Нансен докладва пред Обществото на народите, че и българските пленници са освободени. Д-р Бояджиев се връща в България и носи списък на лицата, съдействали за българската кауза. По него тогавашният министър-председател Стамболийски раздава всекиму по един орден. Само докторът отклонява отличие на Министерството на войната, но приема шведският орден “Полярна звезда”.

В същата година Недю Бояджиев става почетен генерален консул на Швеция в София и остава на поста 20 години. Умира през 1948 г., след като е подарил къщата си в Калофер за родилен дом.

Сега картината на признателността към делото му е следната: в българските истории преди, пък и след 10 ноември фигурира почти едносрично упоменаване на позора с българските пленници и нито дума за техния спасител. От 20-те години един столичен булевард се казва “Принц Карл Шведски”, но след време народната власт му слага името “Ген. Бирюзов”. В София има улица “Мърфи”, а покрай строителството на НДК уличката “Фритьоф Нансен” стана изведнъж много лъскава.

А за д-р Бояджиев е разказано съвсем накратко в сп. “Стоматология” през 1977 г. Там той е споменат и като новатор в занаята си, написал пръв у нас за изправяне на ортодонтските аномалии.