Спомени на д-р Недю Бояджиев в “Епопея на българския войн”

След пробива при Добро поле и сключването на Солунското примирие унинието на всички българи беше неописуемо. Наложените условия от победителите по примирието бяха непоносими, съсипателни. С Ньойския договор българското племе беше жестоко разпокъсано от нашите съседи.

Това положение завари голяма част от българската армия – около 150 000 човека, като пленници и заложници у победителя. Големи бяха жертвите, дадени през тая дълга и жестока война в убити и ранени. Нямаше къща в България, която да не беше почернена. Не стигаха неизброимите човешки и материални жертви, но задържането в плен на толкова много здрави български синове докара тревога навсякъде в България. Избягалите и завърнали се в България по знайни и незнайни пътища пленници разнасяха навсякъде, по села и градове, за ужасното положение на пленниците: липса на храна, на жилища, на лекари и лекарства, на най-необходимите хигиенни условия за живот, най-груби обноски от страна на победителите – и тая тревога все повече се увеличаваше. Болестите, които тогава върлуваха навсякъде, особено така наречената “бяла чума” (испанската инфлуенца), покосявала живота на маса пленници. Дългата и жестока война беше променила характера на воюващите. Всички бяха станали груби и жестоки. Беше настанало, така да се каже, всеобщо озверяване.

При това настроение всеки може да си представи какво е било положението на нещастните български пленници. Минаваха дълги месеци, но за освобождаване и завръщане на българските пленници и дума не ставаше. Чуждите вестници съобщаваха за пускането на всички пленници – англичани, французи, руси, немци, унгарци и пр., но пленничеството на българите продължаваше при най-жестоки условия. За това задържане на пленниците нямаше никакво основание и беше противно на Солунското примирие и Ньойския договор. Негодувания и протести идеха от цялата страна, но никой не можеше да помогне. Победителите здраво държаха положението и не искаха под никакви условия да освободят задържаните пленници.

Всички се питаха докога ще продължи задържането на пленниците. Тогава си спомних за някои водни личности в Швеция, с които поддържах приятелски връзки отпреди войната и си казах: дали тези добри хора биха могли да бъдат използвани за защита на България. Трудно беше, че не можеше да се кореспондира с чужбина и особено по такива въпроси. Необходимо беше лично да се отиде в тия страни, да се изложи положението с всички подробности и да се моли застъпничеството на влиятелни и видни чужденци.

Още по-трудно беше да се премине българската граница – победителите бяха забранили това. Тогава ми дойде на ум да използвам приятелството на едно лице от чужда легация, което се съгласи да ми даде паспорт като на чужд поданик. Това беше рисковано и опасно, защото можеше да бъда заловен при пътуването от съглашенските агенти, които бяха навсякъде по влаковете и по гарите. Снабден с такъв паспорт можех да мина границата при Цариброд без никакви мъчнотии. Пътуването до Пирот мина без приключения. В Пирот трябваше да се пренощува. Влаковете нямаха още редовно движение. Всички хотели и ханища бяха препълнени и беше невъзможно да се намери място за пренощуване. Най-после, след много лутане из града, можах да намеря голяма стая в един краен хан, в който имаше 5-6 изпочупени кревати, всички заети от съмнителни пътници. За щастие един от тия пътници замина и аз веднага заех свободния креват.

Рано на другия ден бях на гарата, където узнах, че пътнически влак ще има за Белград късно вечерта. При моето скитане из гарата узнах, че скоро ще тръгне един товарен влак, на който бяха прикачени няколко покрити вагона за добитък и в който се бяха настанили селяни и войници. При преминаването ми край тоя влак под пара забелязах един вагон, постлан с чиста слама, в който се бяха настанили руско семейство емигранти с няколко деца. Един самовар кипеше в кюшето на вагона с топъл чай. Поисках позволение да ме приемат във вагона, на което ми се отговори с известното руско гостоприемство. Изтичах набързо до хана да си взема багажа и пристигнах тъкмо навреме – след няколко минути нашият влак тръгна.

Оказа се, че моите спътници са руски княз с жена си и децата, избягали от Русия. Много добри и мили хора. Разказаха ми надълго за тяхното голямо нещастие в Русия и за ужасното пътуване, но сега, слава Богу, се чувстваха поне спокойни и вън от опасност. Князът и княгинята говореха отлично френски. Хладната и влажна сутрин ни държеше на щрек. Никога през живота си не бях пил такъв сладък чай, както при това пътуване.

Влакът спираше доста дълго по гарите, край някои от които се виждаха лагери с български пленници. Беше невъзможно да се влезе в разговор с тях. Виждахме техните изпокъсани дрехи, отчаяни и отслабнали лица.

След дълго пътуване най-после нашият конски вагон пристигна на белградската гара, където се сбогувах с моите любезни спътници.

В Белград трябваше дълго да чакам за продължаване на пътуването ми, но поне имаше пътнически влак, където се настаних добре. Пътуването до Загреб мина без особени приключения. Там имаше добри хотели и се чувстваше любезно гостоприемство и веселостта на хърватите. Нямаше редовни железопътни връзки и се наложи да нощувам в Загреб. Рано сутринта с една голяма кола всички пътници от хотела ни откараха на гарата. Във влака се запознах с няколко хървати и бошняци, които пътуваха за Виена. Нямаше още редовна връзка между югославските и австрийските железници, затова трябваше да нощуваме на австрийската граница, където нямаше хотели. Всички пътници бяхме настанени в частни жилища, където прекарахме нощта в импровизирани легла. Вечерята и закуската, при все че бяха оскъдни, бяха чисто и добре приготвени. Чувстваше се, че навлизаме в една културна страна.

Казах им, че отивам в Стокхолм, където ще пледирам каузата на българските пленници, а след това заминавам за Осло. Г-н професорът и госпожата му ми казаха, че те с готовност се задължават да направят всичко възможно в Норвегия в полза на България. Добавиха, че връзките им са много големи, както между управляващите среди, така и между видните културни кръгове в Осло. Те се надяват, че ще имат успех, затова ме съветваха да остана в Швеция, а те ще направят нужното в Норвегия.

По-късно получих от професор Ординг следното писмо, което свидетелства колко благорoдни хора са скандинавците:

 

Monsieur,

Je vous remercie bien de votre letter de Stockholm, qui était bienvenue et utile á mon propos. Immediament après mon retour, je portas la cause dont avons parlé pendant notre voyage, entre autres á professeur Fridtjof Nansen , que l‘on a chargé de pourvoir au renvoi des prisonniers en Siberia. Per consequent il a aussi donné des soins a votre cause, et maintenant in fait á moi savoir que tout le possible sera fait á se sujet. Il m‘a dit que je puisse vous donner ce renseignement. Plût a Dieu qu‘il reussisse.

Vouillez agréer, Monsieur, mes amitirs. Aussi ma femme vous fait saluer. Stabok, prés de Kristiania.

Norvege.   Votre

                                    Iohannes Ording

                                    D-r Theol. Professor
29. 03. 1920

 

Господине,

 

Много ви благодаря за вашето писмо от Стокхолм, което беше добре дошло и полезно за мен. Веднага след моето завръщане аз представих въпроса, за който говорихме по време на нашето пътуване, между другите и на професор Фритьоф Нансен, който е натоварен с мисия за връщането на пленниците от Сибир. Следователно той също ще се грижи за вашата кауза и сега ми съобщи, че ще бъде направено всичко възможно по тоя въпрос. Той ми каза, че мога да ви съобщя тия сведения. Ако Богу е угодно, той ще сполучи.

Благоволете да приемете, Господине, моите приятелски чувства. Поздрави и от съпругата ми.

 

Стабок до Кристияния          Ваш Йохан Ординг

Норвегия                           Д-р теолог, професор

 

 

Във ферибота забелязах, че с нашия влак бе и специалният траурен вагон, с който пренасяха тленните останки на починалата тогава в чужбина съпруга на шведския престолонаследник Густав Адолф.

В Стокхолм пристигнах рано сутринта, настаних се в хотела и излязох да се запозная с града, да обмисля и си изработя план за работа. Реших най-напред да се срещна с д-р Йенсен и проф. Лендел от Университета в Упсала. Рано сутринта на другия ден отпътувах за университетския град, където намерих видния шведски професор и голям славист Иван Лендел. Открих го във вилата му край града сред голяма градина. Стаите и коридорите там бяха пълни с всевъзможни книги, навсякъде вървиш между два реда книги. Чувстваш се в лабиринт от печатни произведения. Професорът е едър, висок, с изпъкнало чело, побелял, симпатичен. Въпреки 75-те си години стои здраво на краката си с всичката бодрост и неизчерпаема енергия на старите викинги. Той говори руски и други славянски езици и малко български. Бил е в България и почти навсякъде в Македония за изучаване на етнографията и специално езиковите особености на българската реч. Запазил е най-добри спомени от това си пътуване до Македония. Създал си е връзка с видни българи от разни части на Македония, специално от битолско, леринско и воденско, с които е бил в кореспонденция. Направила му е силно впечатление добрата организация, борческия дух и културата на македонските българи.

Когато узна за целта на моето посещение, изказа съжаления за жестоката неправда в Ньой към българския народ. Добави, че подписаните мирни договори след голямата война няма да умиротворят света. Напротив, със своите крещящи неправди ще подготвят нови, още по-ужасни войни. Не се минаха 20 години и виждаме как се изпълняват предвижданията на този голям професор и добър християнин.

Целия ден останах в Упсала на любезното гостоприемство на професора. Той ме разведе навсякъде из университетските постройки и в прочутата катедрала на Упсала.

През цялото време обмисляхме какво да направим, за да помогнем на нашите нещастни пленници. Виждах, че съм попаднал в среда и между хора, които имат желание да се заемат с неизчерпаема енергия и да не спрат, до дето не се постигне целта.

С професора решихме да се явя лично пред принц Карл, брат на шведския крал и председател на Червения кръст, една от най-популярните личности в Скандинавия, навсякъде известен със своите дела за подпомагане на страдащи и нуждаещи се. Професорът, който лично познаваше принц Карл, направи нужните постъпки и на другия ден бях поканен да се явя при принца. Бях приет в зданието на Червения кръст. Принцът е на около 60 години, здрав, висок, кокалест човек. Неговото симпатично лице и спокоен израз вдъхват доверие и предразполагат. Гласът му ми се много понрави, както и тъжното му добродушно лице. Почувствах от пръв поглед, че той ми симпатизира и че е благосклонен към мен и мисията, която съм дошъл да пледирам пред него. Принцът говори отлично френски, на който език се водеше разговорът.

Никога не съм се чувствал с такова вдъхновение да говоря френски, както при тая среща – бях добре проучил материята. Имах събрани данни от Външното и Военното министерства и от Червения кръст в София. Имах данни и от много пленници, освободени или избягали от плен.

Много ми услужи капитан Чолаков, който е имал възможност да изучи живота на българските пленници и беше събрал много данни, които ми предаде с всички подробности.

Принц Карл слушаше с голям интерес и спокойствие моето изложение. Присъстваше и секретарят му барон Стиеристед, който при моето изложение ме спираше често да давам разяснения за някои неща, които му се виждаха неясни. Понеже добре познавах материята, моите отговори и разяснения бяха бързи, ясни и категорични.

Изложих на принца, че по силата на Солунското примирие голяма част от българската армия бе задържана като заложници, а не като пленници, та да не бъде опасна в тила на съглашателските войски.

Описах надълго ужасното положение както на българските пленници, така и на българския народ. Имаше общо лишение от всички хранителни продукти. Мобилизираният български народ от 4 години беше спрял да произвежда. Всички хранителни запаси бяха привършени. Лишенията се чувстваха навсякъде, особено в лагерите на българските пленници.

Освен големите морални терзания далеч от домашните си, те изпитваха липса на най-необходимите условия за живот – жилища, храна, облекло, най-елементарни хигиенни условия, липса на лекарства, лекарска помощ и пр. и пр. Бяха се появили всякакви видове болести, засилени от физическите и морални изтощения и лошите условия на живот.

Когато свърших дългото изложение, видях, че душевно облекчение облада принц Карл. Мъчеше се да съсредоточи мислите си. Няколко минути с ръка върху челото обмисляше какво предстои да се направи. Най-после проговори и каза, че това положение е ужасно. То не може и не трябва да се изостави. Добави, че трябва да се направи всичко възможно да се помогне и да се облекчи положението на тия мъченици. Принцът обяви, че ще иска без забава шведският министър на външните работи да съобщи това на шведските пълномощни министри в Лондон, Париж, Вашингтон и Рим с нареждане те да уведомят за това надлежните правителства с молба да се направи всичко възможно, та да се облекчи положението на българските пленници и тяхното по-скорошно освобождаване.

Аз му отговорих, че това ще бъде благородна постъпка от шведското правителство, но едва ли ще даде полезни резултати, защото всичко това е известно на съглашателските правителства. Те нищо досега не са направили, навярно за да не влизат в конфликт и недоразумения със своите малки съюзници от Балканите. Дългата и ужасна война беше притъпила чувството на човещина и доброта у воюващите.

Тогава принцът стана и се обърна към мен с думите: „Какво мислите вие, че трябва да направим, за да се дойде до бързи и реални резултати?”

Отговорих му, че в нашия случай мисля ще бъде по-добре, ако той лично пише на английския крал, на председателя на американската република, на председателя на френската република и на италианския крал. Принцът пак постави ръка на челото си и след няколко минути мълчание стана, дойде при мен, хвана ме за ръката и каза:

„Mon ami, vous avez des idées brillantes. – “Вашата идея е отлична. Тия писма до държавните глави ще бъдат изпратени заедно с писмата до нашите пълномощни министри.” И допълни: „Мислите ли, че ще бъде полезно, ако аз, като председател на шведския Червен кръст, пиша на Червените кръстове в Америка и в Англия, в които писма ще изложа ужасното положение на българските пленници и на самата България, и ще моля за бърза намеса. Ще искам да повдигна общественото мнение в тези страни в полза на вашата кауза. Ще моля в тия писма щото Червените кръстове да организират навсякъде публични събрания, където видни професори, общественици, писатели да изложат с всички подробности това ужасно положение. Също да се пишат по въпроса статии във вестници, списания, брошури и пр. Ще настоявам да се издигне глас в цивилизования сват и да се изиска от респективните правителства бърза и енергична намеса за освобождаване на българските пленници.”

От разменените мисли помежду ни стана ясно. Че Червеният кръст, който е така добре организиран, особено в Англия и Америка, ще може много да направи. Те действително ще могат бързо и с полза да повдигнат общественото мнение и да изискат от респективните правителства бързи и енергични постъпки в полза на България.

В тоя ред на разговори принц Карл мислеше, че аз съм официален представител на българското правителство, натоварен със специална мисия в странство за освобождаване на българските пленници.

Казах на принца, че аз нямам никаква официална мисия, че съм дошъл в скандинавската страна по моя лична инициатива. Добавих, че съм много чел за тия страни и зная високия християнски морал и голямото човеколюбие на скандинавските народи и съм уверен, че в тия страни ще намеря хора, които с готовност ще се застъпят за такава кауза.
Принцът възрази, че има пълно доверие във всичко, изложено от мен, но понеже ще действа официално, протоколът изисква официално да бъде помолен от българското правителство. Той добави, че най-бързо ще се уреди работата, като телеграфирам на Министерството на външните работи в София и им разясня докъде е стигнало по тоя въпрос, като добавя министерството да телеграфира направо на принц Карл за числото на задържаните български пленници и заложници, тяхното тежко положение при лошите, невъзможни условия на живот и най-после да молят принца да се застъпи за тяхното освобождаване.

Отговорих, че такава телеграма е невъзможна, понеже България е окупирана от съглашенските войски и никакви телеграфически съобщения със странство не се позволяват. Също е изрично запретено излизането на българи вън от България. Принцът ме запита аз как съм излязъл. В отговор му показах моя паспорт като чужд поданик, даден ми от добри приятели, без който бе невъзможно минаването ми на българската граница.

Това спиране на така добре наредената работа по чисто протоколни причини ме много разтревожи. Не можах да се помиря пред мисълта, че една протоколна формалност може да попречи за бързото освобождаване на пленниците.

При това безизходно положение проблесна в мен мисълта, която предадох на принца, че вместо да телеграфират на Министерството на външните работи в София, да телеграфирам на българската легация в Берн. Принцът каза, че официалният отговор на легацията до мен в Стокхолм ще бъде сметнат за официална постъпка от българското правителство. Като благодарих най-сърдечно на принца, взех си сбогом, остана да му донеса телеграфическия отговор от легацията в Берн. Веднага се завърнах в хотела, където написах дълга разяснителна телеграма до българската легация в Берн, в която обяснявах за направеното, като молех да ми се отговори, че има задържани около 150 000 български пленници и заложници, които са поставени при най-лоши условия на живот, липса на храна, жилища, лекарска помощ и лекарства, изложени на всякакви болести, включително на върлуващата тогава в големи размери испанска инфлуенца. За голямо съжаление още на другия ден получих отговор от легацията, в който се казваше между другото, че не могат нищо да направят, защото нямат наставления от София.

Тоя отговор беше за мен гръм от ясно небе. Може да си представите в какво тежко безизходно положение ме постави тая телеграма от Берн. Боях се, а това беше много възможно, забавянето да дам отговора на принц Карл да развали добре подготвената работа.

В това крайно деликатно и съдбоносно положение божието провидение ми дойде на помощ. В Стокхолм намерих бившия американски генерален консул в София г. Мърфи (Доминик). През пребиваването му в София водих с него добро приятелство. От София Мърфи беше преместен в Стокхолм за американски генерален консул. Той ме прие с отворени обятия. Бях канен у тях няколко пъти на обяд. В моя чест г-н и г-жа Мърфи уредиха ресепция, на която бяха поканени видни шведи и чужденци. Те бяха много любезни и внимателни към мен. Държах г-н Мърфи в течение на моите срещи с принц Карл и други видни личности в Стокхолм. Той изрази горещо желание да улесни и подпомогне моята мисия. Неговото положение като официално лице беше много ценно за мене. Понеже не можах да получа официално застъпване на бернската легация и нямаше възможност да се получи такова от друго официално място, проблесна ми мисълта да използвам за тая цел г-н Мърфи. Той можеше да бъде използван за тая деликатна мисия не само защото имаше официално положение – американски генерален консул, но и защото беше дълго в България, която познаваше много добре.

И най-важното – при воденето на преговорите за примирието в Солун той водеше българската делегация. В това му качество Мърфи знаеше много неща за България и специално за българските пленници. За благодарност към г-н Мърфи софийската община беше вече нарекла една софийска улица на негово име.

Като съобщих всички тия обстоятелства на принц Карл, попитах го дали едно изложение от г-н Мърфи може да бъде взето за официално. За щастие г-н Мърфи бил лично познат на принца и той беше помолен да се яви при него. При тая среща са били дадени на принц Карл всички сведения и разяснения и по този начин се счете, че той е официално уведомен и помолен.

Почти всеки ден имах среща с Мърфи, който обичаше България и българите. Той беше влюбен в тоя селски народ, у който бяха запазени много добродетели, въпреки че прекара петвековно робство. Това е биологически закон при развитието на народите. При дългото робство тия благородни качества са останали в латентно състояние. При свободния живот те бързо се развиват и проявяват, както при хубавата пролет слънчевите лъчи бързо разтварят цветните пъпки, за да избухне благоуханната разкошна растителност.

Мърфи беше приятел на тогавашния председател на голямата американска република – Уилсън, ценеше неговите високи морални пориви и вярваше, че очертаната програма за траен световен мир въз основа на 14-те негови точки ще умиротвори света.

Самозабравилите се от победата военни и дипломати провалиха тоя план. Сега всички виждаме новото световно крушение и никой не може да предвиди къде ще спре и какви ще бъдат неговите размери и последствия.

В Стокхолм се срещнах и с д-р Йенсен (Алфред), един от секретарите на Нобеловия институт и голям приятел на България. Прие ме в един от разкошните салони на института. Д-р Йенсен е бил няколко пъти в България и лично познаваше много от нашите видни хора от онова време – професор Шишманов, Иван Вазов, Константин Величков, Ив. Ев. Гешев и пр. С възхищение говореше за България, за нейните красиви планини, за нейната разкошна растителност, за хубавото синьо небе, за красивите народни носии, за тъжните народни песни. Особено впечатление са му направили кръшните народни хорá в празнични дни по селските мегдани под звуците на гайдите и гъдулките.

Дълго разговаряхме за голямото народно нещастие и за тежкото положение на пленниците. Одобри направеното от мене и ми обеща да се срещне със свои познати и приятели от ръководните кръгове на Швеция, та да обмислят какво полезно нещо могат да направят.

Бях приет и от тогавашния шведски министър на външните работи барон Палмщиерна, комуто изложих надълго ужасното положение на пленниците. Не можете да си представите какъв голям интерес прояви тоя благороден шведец към българското нещастие. Той ме задържа дълго време и искаше да научи всички подробности по този въпрос. Даде ми всичкото нужно време за разяснение и на второстепенните подробности. Чудо е наистина голямото шведско благородство и искреното желание да бъдат полезни и да помогнат на тия, които страдат. На сбогуване министърът ме увери, че взема присърце всичко, което му изложих, и че той, като министър на външните работи, ще направи всичко възможно да ни бъде полезен. Това беше от голямо значение, защото тогава България нямаше още дипломатически представителства в Париж, Лондон, Рим и другите страни-победителки.

В Стокхолм вече се знаеше в ръководните кръгове за моята мисия. Много видни общественици по своя инициатива пожелаха да се срещнат с мене. Между другите бях поканен от La ligue internationale de fammes pour paixs et liberté – Международната лига на жените за мир и свобода, където членуваха най-видните дами от Швеция. Това не беше любопитен интерес към страдащите. Отвсякъде се проявяваше енергична и организационна акация действително да им се помогне. Дамите от Международната лига на жените за мир и свобода решиха да натоварят свои представителки, които да действат за освобождаване на българските пленници при надлежните власти и организации в Париж, Лондон, Вашингтон и при Обществото на народите в Женева. Между тия дами проявиха особена дейност г-жа Елиел Льофърен и г-ца Матилда Видегрен. Тоя общ подем на акции не закъсня да даде благоприятни резултати.

Не всичко вървеше плавно. Срещах мъчнотии и пречки, които трябваше да се преодолеят.

При една от срещите ми с принц Карл той ми заяви, че очаква да дойде в Стокхолм професор Нансен от Норвегия, който бе специален делегат при Обществото на народите в Женева и натоварен с мисията да се грижи за пленниците от всички страни. Принцът добави, че норвежкият професор Ординг, с когото по щастлива случайност се срещнах в Берлин, е вече надълго говорил с за българските пленници на професор Нансен, който е напълно осведомен и подготвен по въпроса. Така принц Карл с професор Нансен ще обмислят и предприемат общ план за действие, та да се получат бързи и добри резултати. При сбогуването той ми каза: „Когато се върнете в София, моля ви да съобщите на българския цар и на българския министър-председател, че давам дума върху моите побелели коси, че няма да спра моите действия, докато българските пленници не се завърнат у дома”. И добави, че при неблагоприятното отношение против България и при многото български неприятели във всички страни на победителите, не трябва нищо да се пише в българските вестници и да се дразнят противниците, защото това може да има неблагоприятни последици.

Така след успешно организиране на работата трябваше без отлагане да се завърна в София, след като посетих и изказах още един път сърдечни благодарности на всички, които така присърце и енергично се застъпиха за България.

При организиране и изкарване на всичко това на добър край, трябваше да водя дълга преписка с много видни хора от Швеция и Норвегия. За да видят читателите как всички тези хора са взели присърце българската кауза и са проявили голямо желание да ни бъдат полезни, публикувам няколко от тия писма, между които писмото на професор Нансен. То е изпратено от Атина, където е получил моето писмо.

 

                                               Athens
October 22^nd 1922

My dear Mr. Consul,

I write to thank you for your very kind letter of the 18^th October. I remember very well professor Ording speaking to me at Christiania at your request in favour of the Bulgarian prisoners. It was indeed he who brought first of all to my attention the position of these prisoners and enabled me to report to the Council of the League the very first time I met them, that I had already taken steps with the Greek Government on their behalf. I therefore feel that both the prisoners and I owe you a debt of gratitude for your intervention.

I was much touched by the kind words of your letter. If my duties as High Commissioner of the League have enabled me to be on some service to these subjects of the Bulgarian kingdom who were then enduring a suffering of prolonged separation from their families, that is in itself all the reward that I ask.

Believe me, my dear Mr. Consul, with much gratitude,

                                    Yours Sincerely

Monsieur le D-r Boyadjiev,
Consulat General de Suede Sofia

До г-н д-р Бояджиев,

Шведски генерален консул

в София

                                    Атина, 22 октомврий 1922 г.

 

Драги г-н консуле,

Пиша, за да ви благодаря за вашето твърде любезно писмо от 18 октомврий. Аз помня много добре това, което ми говори професор Ординг в Християния (Осло – бел. ред) по ваше искане в полза на българските пленници. Действително именно той пръв ми обърна вниманието върху положението на тия пленници и ми даде възможност да докладвам на Съвета на Обществото на народите при първата ми поява там, че съм вече направил постъпки пред гръцкото правителство за тях. Следователно намирам, че както пленниците, така и аз ви дължим благодарност за вашата инициатива.

Много бях трогнат от вашето любезно писмо. Ако длъжността ми като Върховен комисар при Обществото на народите ми дaде възможност да принеса някоя полза на българските пленници, които тогава страдаха от продължителната раздяла със семействата им, това е единствената награда, която искам.

Вярвайте, драги консуле, че с голяма благодарност съм

                             Ваш искрен

                             Фритьоф Нансен

След завръщането ми в София посетих тогавашния председател на българския Червен кръст Ив. Ев. Гешев, комуто предадох поздрави от д-р Йенсен и професор Лендел от Швеция, лично нему познати при техните пътувания из България. Изложих му за енергичните акции на шведския принц Карл за освобождаването на българските пленници и той учудено извика: „Едва сега разбирам телеграмата, получена от Червения кръст от Женева, с която се съобщава, че следствие енергичните застъпвания на шведския принц Карл са направени нареждания в Атина и Белград за незабавното освобождение на българските пленници”.

Ив. Гешев беше много доволен от направеното и че неговите лични познати Йенсен и Лендел са били полезни в тия тежки съдбоносни времена за България. Добави, че България ще остане вечно признателна за направеното.

Наскоро след това бях приет от Н. В. Царя, който с интерес изслуша направеното в Швеция и ми благодари. При сбогуване ми каза, че ще пише лично на принц Карл, за да му благодари за неговата високохуманна постъпка.

Бях приет също от тогавашния министър-председател Ал. Стамболийски. Той беше възхитен от бързите и добри резултати на тия действия. Помоли ме да представя списък на всички лица в Швеция и Норвегия, които са съдействали и помогнали за освобождаване на българските пленници, за да бъдат те наградени с български ордени. Имената на наградените са следните:

– Негово Кралско Височество Принц Карл Шведски със Свети Александър, Великия кръст.

– Фритьоф Нансен с Гражданска заслуга, Великия кръст.

– Барон Ерик Палмщиерна, министър на външните работи в Стокхолм, със Св. Александър I-а степен.

– Граф Херман Врангел, Кралски Шведски пълномощен министър в Лондон, със Св. Александър I-а степен.

– Густав Оскар Валенберг, Кралски Шведски пълномощен министър за София и Цариград, със Св. Александър I-а степен.

– Густав Фредрих Нис де Дардел, Кралски Шведски пълномощен министър, с Гражданска заслуга, Великия кръст.

Волмар Бострьон, съветник на Кралската Шведска Легация в Лондон със Св. Александър II-а степен.

Навярно по упощение професор Лендел от Упсала и професор Ординг от Осло, които много ми услужиха по организиране на акцията за освобождаване на българските пленници, не получиха царски ордени, макар че бяха представени за такива.

Също и българският Червен кръст взема решение да се наградят следните лица в Швеция с големия кръст за заслуги по освобождаването на пленниците: – Негово Кралско Височество Принц Карл Шведски.

– Доминик Мърфи, американски генерален консул в Стокхолм.

– Г-жа Елид Льофгрен, председателка на Международната лига на жените за мир и свобода, Стокхолм.

– Д-р А. Йенсен, секретар на Нобеловия институт, Стокхолм.

– Карл Грамберг.

– Професор лендел, Упсала

– Поручик Лендел, секретар на професор Нансен, Стокхолм.

– Г-ца Матилда Видегрен, секретарка на Международната лига на жените за мир и свобода, Стокхолм.

Г-н Александър Стамболийски, в качеството си на министър-председател и министър на външните работи писа лично писмо на шведския министър на външните работи, та да му благодари за всичко, направено за България, и за бързите и реални последствия от тези постъпки.

Всички български вестници и списания бяха писали надълго за това; бяха държани сказки навсякъде из България за Швеция и за шведския народ. Принц Карл и Швеция станаха много популярни между населението.

По-късно шведският принц Карл, като председател на централния комитет на шведския Червен кръст, положи големи усилия, за да се помогне на децата на бежанците от откъснатите български земи. По този повод получих от принца следното писмо като шведски генерален консул:

Comite Centrale de direction de la Croix-Rouge Suedoise.

President: S.A.R. le Prince Charles de Suede

Vice Prezident: M. le General H. Jongstedt

Secretaire General: M. le Baron E. Sternstedt, Camitaine

F.P./K.H. № 1922

 

Monsieur le Consul général de Suede N. Boyadgieff, Sofia

Monsieur le Consul général,

Receves tous mes remerciements pour les aimables félicitations qus vans m’avez adressees a l’occasion du mariage de ma fille la princesse Astrid.

Je nous remercie egalement pour les mots gracieue que vous avez ajoutes relativement à la Bulgarie. Je recherche actuellement les moyens d’aider, ne tut-ce

que dans une petite mesure, le malhenreux entants des réfugier bulgares. Je s’agit simplement de les aider a passer cet hiver et je serais tres heureux de voir mes efforts couronnes de sucirs.

Vouillez agréer, Monsieur le Consul général, l’expression de ma considération distinguée.

Prince de Suede

Централния комитет при Дирекцията на шведския Червен кръст

Стокхолм

Г-н шведския генерален консул

Д-р Недю Бояджиев, София

 

Господин генерален консул,

Приемете всички мои благодарности за любезните поздрави, които ми изпратихте, по случай венчаването на моята дъщеря Астрид.

Също Ви благодаря за любезните думи, отнасящи се до помощта, дадена на България от шведския Червен кръст. Сега за децата на бежанците (въпросът е за децата на бежанците от отнетите български земи). Важното е да им се помогне да прекарат зимата и аз ще бъда много щастлив, ако моите грижи се увенчаят с успех.

Благоволете да приемете, господин генерален консул, уверенията в моите отлични уважения.

                                           Карл

                                           Принц на Швеция

През 1933 г. се срещнах в Банкя с тогавашния министър на войната генерал Бакърджиев. Той се заинтересува да научи някои подробности по освобождаването на българските пленници, които му дадох с готовност. Той ме помощи да направя едно писмено изложение по тоя въпрос до Министерството на войната. С нужните документации това мое изложение беше проучено от министерството. Не дълго време след това научих, че военното министерство е направило постъпки пред софийската община, щото един от булевардите на столицата да се нарече на името на шведския принц Карл, за да напомня на идущите поколения благородните и човеколюбиви постъпки на шведския принц за освобождаването на българските пленници. Столичната община в заседанието си от 27 юли 1933 г. по доклад на столичния кмет д-р Орошаков единодушно и с акламация реши да назове частта от булевард „Дондуков”, която започва от бул. „Константин Стоилов” и свършва до Царската спирка, на името на принц Карл Шведски, което решение столичният кмет ми съобщи като на шведски генерален консул в България със следното писмо:

 

Столичен кмет                 София, 29 август 1933 г.

№ 3166

                                           До господин

                                           шведския консул

                                           Ст. София

 

Уважаеми господин консуле,

Изпълнявам приятен дълг да ви съобщя, че в заседанието си от 27 юли 1933 г. столичният общински съвет, след като изслуша моя доклад, единодушно реши да назове частта от булевард „Дондуков”, която започва от бул. „Константин Стоилов” и свършва до Царската спирка, на името на принц Карл Шведски.

С това решение общинският съвет засвидетелствува своята и тази на столичното гражданство признателност за голямата заслуга, която принц Карл Шведски има към ония софийски граждани, заложени по силата на договора за солунското примирие или по друг начин пленени, които впоследствие по застъпничеството на благородния принц можаха да бъдат освободени.

Моля да благоволите да осведомите надлежното място на приятелската на нашата страна държава, че София се чувства горда да може в списъка на наименованията на първостепенните столични улици да включи и името на принц Карл Шведски.

Прилагам към настоящото препис от протокола на столичния общински съвет, съдържащ взетото за случая решение, за да го представите където трябва като документ.

Приемете, господин консуле, израза на моите отлични към вас почитания.

Столичен кмет: Д-р Х. Орошаков

 

Уведомих принц Карл и министъра на външните работи в Стокхолм за това решение на столичната община. От писмата, които прилагам на принц Карл до шведския генерален консул в София, читателите ще видят какво силно впечатление е направило това на принца.

 

Comité Central de Direction de la Croix Rouge Suédoise

                                           Stocholm, le 21 aut 1933

                                           Monsieur Boyadgieff

                                           Consul general de Suéde

                                           Sofia

 

Monsieur le Consul General

 

J’ai appris par votre aimable intermédiaire la decision du Conseil Municipal de Sofia de donner mon nom à une des rues de la capital bulgare, et les raisons dont s’inspire cette decision pour moi si honorable.

La vive satisfaction que m’а fait éprouver le success de mon intervention en faveur des prisonniers de guerre bulgares m’avait amplement récompensé déjà de l’oeuvre humanitarie qu’il m’a été donné d’accomplir à cette occasion au nom de la Croix-Rouge. Je n’ai fait d’ailleurs, en tendaut alors une main securable, en ma qualité de présieentde la Croix-Rouge d’une pays neutre aux victims bulgares de la guerre , que m’acquitter d’un devoir trés doux.

Au cours des anneés qui ont suivi, la noble nation bulgare et ses autorités n’en ont pas moins tenu à me donner maints témoignage déjà de leur reconnaissance. Tous m’ont été et me restent infiniment prexieux. Mais le vote recent du Conseil Municipal , qui attaché à jamais mon nom à une des rues de votre capitale m’est tout particiliérement sensible. J’en suis profendément touché et vous prie, Monsieur le Consul Generale, de vouloir bien, en transmettant à Monsieur le President du Consiel Municipal une coplie de la présente, vous faire auprés de lui l’interpréte des sentiments de gratitude et de joie que me cause la dénéreuse initiative de la Municipalité de Sofia, de voeux sincéres aussi que je forme pour le bonheur de la Bulgarie et de sa capitale.

Soyez assure que la Croix-Rouge Suédoise attache comme moi-meme un grand prix à l’honneur que vient de me faire la Ville de Sofia.

Veuillez recevoir, Monsieur le Consul Général, l’assurance de mes sentiments meilleurs.

 

                                    Prince de Suéde,

                      Président de la Croix Rouge Suédoise

 

Централният комитет при Дирекцията на Шведския Червен Кръст

                      Стокхолм, 21 август 1933 г.

                             Господин д-р Н. Бояджиев,

                             Шведски генерален консул

                                    София

 

Господин Генерален консул,

 

Научих чрез вас за решението на софийския общински съвет да нарече на мое име една от улиците на българската столица и почетните за мен причини, които са вдъхновили това решение.

Голямото удоволствие и радост, които имах от успеха на моите акции в полза на българските пленници ме напълно вече възнагради за човеколюбивото дело, което ми се представи от случая да извърша от името на Червения кръст.

Като протегнах тогава моята помощна ръка, в качеството ми на председател на Червения кръст от една неутрална страна, към българските жертви от войната, с това аз извърших едно най-приятно задължение.

През годините благородният български народ и неговите ръководители при разни случаи ми изказаха много пъти техните чувства на благодарност. Всичко това беше за мен и остава неизказано ценно. Особено съм развълнуван от сегашното решение на Столичния градски съвет, с което се свързва завинаги моето име с една от улиците на българската столица. Това ме засяга крайно чувствително и аз ви моля, г-н Генерален консул, да бъдете така добри като предадете на г-н столичния кмет приложеното тук писмо, да засвидетелствате пред него моите чувства на благодарност и радост, които породи у мен великодушната инициатива на софийската община, като предадете също моите сърдечни пожелания за щастие на България и нейната столица.

Бъдете уверени, че Шведският Червен Кръст, както и аз лично, високо ценим честта, която ми прави град София.

Благоволете да приемете, г-н Генерален консул, уверенията в моите отлични чувства.

 

                                           Карл

                                           Принц на Швеция

                      Председател на Шведския Червен кръст

 

От тия писма лъха благородство и човеколюбие. Това ми се каза лично от всички, с които бях във връзка през моето пребиваване в Швеция. „Най-голямо удоволствие и спокойствие на съвестта ще чувстваме, ако можем да помогнем на тези, които толкова много страдат”.

Цялата шведска преса с дълги коментари възпроизведе това събитие. Благодарността на българския народ, така симпатично и чувствително изказана чрез решението на столичната община, направи отлично впечатление.

Сега всички шведи, които минават през София, въоръжени със своите фотографически апарати, отиват на поклонение на булевард „Принц Карл Шведски” и дълго съзерцават широкия булевард и красивите софийски околности.

Не рядко е било да виждам някои по-чувствителни, особено между дамите, да се просълзяват пред тоя величествен спомен за Швеция.

Българският народ и софийската община завещаха на бъдещите поколения достоен пример за подражание и подчертаха силно и непринудено благодарността към Швеция и специално към Н. Кр. В. Принц Карл Шведски.

Да пожелаем добрите приятелски връзки между двата народа вечно да пребъдат.

Българският народ и столичната община увековечиха и името на норвежкия проф. Фритьоф Нансен, като наименуваха булеварда от „Патриарх Евтимий” към Лозенец, минаващ край казармите на 1 Пехотен софийски полк на негово име и с това запазиха спомен за потомците на пленниците и заложниците, че и той е положил усилия за тяхното освобождаване.

София, 10 февруари 1939 г.