Помагачите

(1861 – 1930 г.)

e норвежки полярен изследовател, океанограф, дипломат, хуманист, международен деятел, лауреат на Нобелова награда за мир.

По образование е зоолог. Докторатът му върху централната нервна система на нисшите морски организми модернизира теориите на неврологията.

Научните експедиции на север са другата му страст. На 26 г. пръв прекосява Гренландия на ски и я картографира. В края на XIX век се отдава на океанографията. 3-годишната му експедиция към Северния полюс влиза в историята със забележителен научен принос, кураж и издръжливост.

През 1893 г. Нансен тръгва с 13 норвежци, 30 кучета и кораба „Фрам” на полярното пътуване на живота си. Прогнозира, че водните течения ще изтласкат „Фрам” до полюса заедно с арктическия лед. На втората година обаче корабът е блокиран в ледовете и едва помръдва. През март 1895 г. Нансен го напуска и заедно с Фредрик Йохансен, 28 кучета, три шейни, два каяка и провизии за 100 дни тръгва да покори на ски най-северната точка на Земята. Пътуването е драматично, при минус 45 градуса и неравни плаващи ледове. След 22 дни двамата спират на 86 градуса и 14 минути северна ширина – най-близката до

Северния полюс точка, достигана дотогава от човек. До полюса остават над 400 км, но пътуването напред става невъзможно и Нансен решава да се върне. По обратния път с Йохансен прекарват почни година в саморъчно стъкмен заслон, докато през юни 1896 г. британският изследовател Фредерик Джаксън ги открива и спасява при невероятна случайна среща в ледената пустош. По същото време в Норвегия се връща и корабът „Фрам”.

Полярната експедиция е последната за Нансен и макар недостигнала целта си, тя печели световна слава със смайващи открития, изобретения и изследвания. Ученият доказва, че Арктика всъщност е океан, чиито дълбоки подводни течения отклоняват кораба му. “Фрам” е истинска лаборатория, която прави всекидневни океанографски, метеорологични и биологични изследвания и се завръща с богат материал. Нансен остава ценно наследство и в техниката на полярните експедиции, изобретява ново оборудване и облекло за оцеляване в Арктика.

Втората половина от живота си този колоритен образ, гений и авантюрист посвещава и на филантропията. По негова идея се въвежда използваният до днес „нансенов паспорт” – документ, позволяващ на бежанци от преследване и войни, както и бивши военнопленници да пътуват свободно по света и да се заселват, където решат.

След войните (1912-1918 г.) българската история е изпълнена с ужасяващи събития, подгонили десетки хиляди наши бежанци. През 20-те г. Нансен играе важна роля за настаняването у нас на 130 000 български бежанци от Беломорска Тракия. Благодарение на него световните банки с посредничеството на ОН отпускат на държавата ни т. нар. бежански заем. Но за целта Нансен доказва, че те не са просто изселници, а са преследвани, избивани, прокудени от домовете им. С тези средства тракийските бежанци получават земя, вдигат къщи, изградена е нужната им инфраструктура.

Норвежецът съдейства за подслоняване в България на арменци и бегълци от болшевишка Русия. Огромна е ролята му за спасяването на гладуващите в Поволжието след Октомврийската революция. Помага и на милиони руските емигранти, бягащи от болшевиките, измъква хиляди от каторгите в Сибир.

През 1922 г. Нансен става върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, връчват му Нобелова награда за мир. Същата година посещава България и се среща с министър-председателя Александър Стамболийски. Идва отново през 1926 г. във връзка с бежанския заем.

Фритьоф Нансен работи за независимост на Норвегия от Швеция и след постигането й през 1905 г. става първият посланик на Осло в Лондон.

През 1926 г. Нансен става президент на международното дружество „Аероарктик” за изследване на Арктика със самолети и въпреки преклонната си възраст се готви да лети с дирижабъл до Северния полюс. Целият животът на видния норвежец е в синхрон с любимите му максими: „С трудните проблеми се справям веднага. За невъзможните неща ми трябва малко време.”, и „Унищожавам мостовете зад себе си – тогава няма друг път освен напред.”.

херцог на Вестергьотлан (1861-1951 г.) е брат на краля на Швеция Густав V. Трети син е на крал Оскар II на Швеция и Норвегия и на София от Насау.

Като президент на шведския Червен кръст няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за мир. Опитен дипломат, той неведнъж е посредничил в мирни преговори и е съдействал за освобождаване на политзатворници и военнопленници.

Преди Норвегия да извоюва независимост от Швеция през 1905 г. принц Карл е подготвян да седне на норвежкия престол. Проектът пропада, но после чрез дъщерите си той става дядо на няколко европейски монарси – белгийските Бодуен и Албер II, норвежкия Харалд V, великата херцогиня на Люксембург Жозрфин-Шарлот.

(1847-1930 г.) е американски дипломат, генерален консул на САЩ в София от 1915 до 1918 г. Юрист по образование, преди това той е работил в американската пенсионна служба, бил е журналист, издател и секретар е на държавната комисия за строителството на Панамския канал.

От 1905 г. е на дипломатическа служба. Освен в София, бил е консул на САЩ в Бордо (1905-1909), Сен Гален (1909-1914), Амстердам (1914-1915), Стокхолм (1919-1924).

Мърфи е първият ръководител на американска дипломатическа мисия в София. Тъй като САЩ не обявяват война на България, през Първата световна той е сред малкото дипломати от Антантата у нас и участва в сключването на Солунското примирие през септември 1918 година.

(1859 – 1921 г.) е шведски славист, историк, преводач, писател, поет, издигнал кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература.

Д-р Йенсен е бил кореспондент на най-големите шведски вестници в Европа, включително и из нашите земи. В края на XIX и началото на XX век обикаля България, Сърбия и други славянски страни и предава преживяното в многобройни пътеписи. Той е един от най-известните шведски преводачи на славянска литература, включително на Пушкин, Гогол, Тургенев, Лермонтов, Шевченко, Мицкевич. През 1901 г. става експерт по славянските литератури към Нобеловия комитет.

У нас Алфред Йенсен идва за първи път през 1890 г. с кораб по Дунав. Следващата година в Швеция излиза очеркът му за Христо Ботев със спомени, разкази на съвременници и преводи на стихове.

Негов любим поет и приятел е Пенчо Славейков. Болен и покрусен от интригите в българските литературни и академични среди, нашият творец получава от шведа енергична подкрепа. След като напразно се чака от София официално предложение за награждаване на Славейков с „Нобел” за литература, Нобеловият комитет „за първи и вероятно за последен път” дава на д-р Йенсен право да предложи кандидат от свое име.

Предложението е направено на 30 януари 1912 г. и е придружено със задълбочена мотивировка и анализ на творчеството на Пенчо Славейков. Същата година Йенсен издава в Швеция поемата „Коледари”. За „Кървава песен” пише: „Шведската академия се намира пред щастливи и необикновени обстоятелства – да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на този поетически шедьовър”.

Заради ранната смърт на Славейков обаче Нобеловият комитет не разглежда предложението да го удостои с награда.

(1869-1929 г.) е известен норвежки теолог и общественик, пацифист, участвал в хуманитарни мисии.

На 23 г. вече е кандидат на теологическите науки. Става учител, а после енорийски свещеник на църквата Йоханескирхен в Осло. През 1903 г. получава докторска степен. През 1906 г. оглавява факултета по систематична теология в Университета на Осло и остава на поста до 1926 г. Назначението му е съпроводено със скандал, стигнал чак до правителството. Повечето професори във факултета са против назначаването му, тъй като смятат възгледите му за твърде либерални. В протест те се оттеглят и създават независимия Свободен факултет по теология за подготовка на свещеници. Дебатът води до оставка на норвежкия министъра по църковните въпроси Кристиян Кнудсен.

Ординг е автор на ценни трудове по теология, сред които двутомника „Християнската вяра”, „Старото и модерното схващане за християнството”, „Христичнската етика” – последната, писана на легло, тъй като проф. Ординг е скован от инсулт.