За пленените българи през Първата световна война

Гл. ас. д-р Стоян Николов

Войните и пленниците са неизменна част от човешката история от древността до наши дни. Пленниците са един от аспектите на войните. Те са и сред най-старите показатели за военния успех на воюващите страни.

В първите хилядолетия от човешката история пленниците остават да разчитат на милостта на победителите. Обичайно те са превръщани в роби. Понякога победилата страна освобождава и връща пленниците в родината им. Тези случаи на освобождаване най-често са в резултат на договореност между воювалите страни. Така се появяват първите прецеденти на по-хуманно отношение към пленниците. Тези случаи изграждат обичайното право за пленниците като част от неписаните военни правила.

След няколко опита за кодифициране на това обичайно право през 60-те години на XIX в. се създава международното

писмено регламентирано
право за пленниците.

Негова цел е да ограничи страданията от войните, като през 1864 г. се подписва Първата Женевска конвенция. Тя предвижда защита за болните и ранените пленници, както и за хората, които се грижат за тях. Конвенцията е първият междудържавен документ, който създава международното право за пленниците. През годините то се развива и допълва, като обхваща все повече категории сред пленниците.

Други важни документи в международното право за пленниците са приети на Втората конференция за мира в Хага от 1907 г. В резултат на конференцията е прието

отношението към всички групи
военнопленници да бъде хуманно.

Забранено е пленените да бъдат убивани и ранявани. Те са под властта на пленилата ги държава, а не на отделни индивиди.

Предвижда се пленниците да получат същите условия на живот, каквито имат съответните национални армии. С издръжката на пленниците се ангажира пленилата ги държава. Всяка воюваща страна съответно трябва да създаде и справочно пленническо бюро, което централизира сведенията за пленените. Предвижда се пленниците да се интернират в населени места и може да се затварят само по изключение. След сключването на мирен договор пленниците трябва да бъдат освободени и изпратени в родината им колкото се може по-бързо. Решенията от 1907 г. са и последните, влезли в сила за международната общност до края на Първата световна война.

Основната външнополитическа задача през първите десетилетия на Третата българска държава е националното обединение на всички български земи на Балканите в една държава. За осъществяване на националния идеал България воюва в Сръбско-българската война 1885 г., Балканските войни 1912 – 1913 г. и Първата световна война 1915 – 1918 г.

През лятото на 1914 г. започва Първата световна война. На 1 октомври 1915 г. Царство България обявява война на Сърбия и застава под знамената на Централните сили. До края на 1916 г. сред неприятелите на България се нареждат Сърбия, Франция, Англия, Италия, Румъния и Русия. България воюва на два фронта – Южен (Македонски или Солунски) и Северен.

През лятото на 1917 г. сред противниците на България застава и Гърция. През втората половина на септември 1918 г. френски и сръбски дивизии успяват да извършат пробив на българските позиции при Добро поле и

българската отбрана
безнадеждно се пропуква.

Изправена пред гражданска война, България е принудена да иска примирие. На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие и България излиза от войната. Според една от неговите клаузи българските войски западно от Скопие остават в плен, като се използват за работа от съглашенците.

До примирието в плен попадат около 30 000 българи. Пленените в хода на Първата световна война са разпръснати на огромна територия. В английски плен има в Северна Америка, Африка, Австралия и Нова Зеландия. Във френски плен има изпратени в Африка и Южна Америка. Част от пленените българи от Русия са изпратени в Азия. Естествено, огромната група пленници остава близо до бойната линия на Балканите. Те са съсредоточени основно в пленнически лагери.

След войната, съгласно Солунското примирие,

в плен се предават
около 80 000 българи.

Това са частите на 1-а, 6-а Сборна пехотна дивизия и 302-а германска дивизия, която е съставена от германски щаб, който се е изтеглил на север и почти целият личен състав са българи. Те се предават в плен между 2 и 5 октомври 1918 г. Почти всички попадат във френски плен, а над 7000 войници – в италиански плен. Общоприетата формулировка за тях в българското общество е заложници. Реално в документите, регламентиращи участта им, никъде не се използва тази дума. За Съглашението те са пленници.

В следващите седмици тези части се придвижват от Кичево и Скопие към Битоля. Около този град пленниците са разположени във временни лагери. Трудностите в изхранването им принуждават Съглашението да започне съсредоточаването им около Солун, който е главната комуникационна база в Македония. Същевременно част от тях са препредадени в сръбски, гръцки и английски плен. До края на 1918 г. френските и италианските войски освобождават част от пленниците от 1-ва дивизия. Пленените българи от сърби и гърци са в изключително тежки условия през зимата на 1918-1919 г. През 1919 г. са освободени всички пленници от италианските лагери. Продължава репатрирането на български пленници от френските власти на Балканите. През годината са освободени и част от държаните в английски плен. Френските военни власти през годината препредават още групи български пленници на сърби и гърци. Започва и освобождаването на малобройни групи пленници от Сърбия и Гърция. Към края на годината

от плен са избягали
около 15 000 пленници.

В началото на 1920 г. е върната основната група пленени българи във Франция. През 1920 г. са освободени и последните българи в английски плен. През август 1920 г. в сила влиза Ньойският договор, който заменя разпоредбите на Солунското примирие относно пленниците, които трябва да бъдат освободени в най-кратки срокове. Сърбия и Гърция обаче продължават да задържат големи групи български пленници. Тези съседни страни третират пленниците нехуманно. Това принуждава България да се обърне към международната общност, за да извоюва тяхното освобождаване. Правят се постъпки и пред Франция и Англия да въздействат върху своите съюзници. Двете балкански страни обаче обвързват изпълнението на различни задължения на България по договора с връщането на пленниците. Към лятото на 1921 г. българският пленнически въпрос с Гърция и Сърбия като цяло е решен. В следващите години обаче продължават да се завръщат пленници от Франция, Съветския съюз, Сърбия и Гърция. Така отделни аспекти на този въпрос остават отворени за българското общество и в следващите десетилетия.

Важна роля в разрешаването на българския пленнически въпрос след Първата световна война заемат държавните институции и Българското дружество на Червения кръст. С достоен дял са и управляващите партии, които ръководят изпълнителната власт. Едни от активните външнополитически акценти на българските правителства след Първата световна война са

последователните грижи
за българските пленници

в Съглашението. Грижите на коалиционните правителства на Малинов и Теодоров са продължени от правителството на Стамболийски. Спасението и завръщането на оцелелите български пленници от войната е една от трудните за разрешаване външнополитически задачи пред изживяващата национална катастрофа българска държава, която е изпаднала във враждебна изолация на Балканите и Европа. Тя е подпомогната в нейното осъществяване и от различни благотворителни организации и цялата общественост в България.

За съжаление една част от българските пленници не доживяват да се завърнат в Отечеството и тези забравени герои, воювали за обединението на България, оставят безкръстни гробове далеч от своя роден край. Съвременното българско общество дължи почит и признание на тях и всички техни близки за страданията, които те изживяват.